Изгубените пари

Автор: Никола Крумов

От два часа с любимата се караме, кой от двама ни трябва да отиде до магазина да ми купи бира. Според мен трябва да иде тя от благодарност, че съм ѝ разрешил да се грижи за мен.
Нора казва, че съм идиот. Писнало ѝ било да дрънчи с бутилките между блоковете. Хората, като я видели, се кръстели, мислейки я за свят човек, защото ме търпи. Те не я познават – пред тях симулира доброта, смирение и весел характер на сокче, но вкъщи е като запален кошер на диви стършели. Обикаля стаите все едно е хеликоптер и непрекъснато задава въпроси:

– Кольо, как си успял да окапеш шапката си? Защо на зърното ти има сирене? Защо в кутията с кафе има супа, в супата сладолед, в сладоледа лютеница, а в лютеницата кисело мляко? Не ми казвай че си гребал от всичко с една лъжица! Защо си чистиш пъпа с гъбката за чинии? Защо си сложил чорапите си в общото пране – знаеш, че прогарят дрехите и че първо трябва да ги накисна в нафта..

Непрестанно ми крещи – всъщност не вика, а говори с някакъв зловещо хруптящ звук от дробчетата си. Инак е изумителна на вид – невероятно момиче с характер на гнойна афта. Е, ще отида за бира – нека види рицаря в мен. Връчва ми боклука.

– Ааа, абсурд – няма да се излагам пред съседите. Бива ли корав мъж като мен с женска работа да се занимава?!

-Норо, тоя боклук е твой, няма аз да ти го изхвърлям.

Вдига поглед от книгата. Колкото и страшно да ме гледа, няма да го взема! Вземам го – решението е мое, следователно аз съм шефа в тая къща.
В асансьора се возя с младо момиче, може би студентка – ходила е да „учи” някъде по етажите. Торбичката ми вони на разложени вътрешности от скумрия, остатъци от престояла салата, лук и две кутии фасове. От миризмата съзнанието ми се запенва. Поглеждам девойката:

-Извинете.

Тя очевидно се стреми да не диша и само ми показва среден пръст. Мятам боклука и влизам в магазина. Продавачката ме среща с нежната усмивка на филия с пастет:

-Коленце, искаш ли да ти покажа нещо отзад в склада?

-Не, Стефче, знаеш, че си обичам приятелката. Дай две гумени „Ариани” и да бягам.”

Хм… няма ми парите. Сигурен съм, че взех десет лева от портмонето. Купувам бирата на вересия и се прибирам. Къде ли съм ги изгубил… ееее… много ясно… хвърлил съм ги с проклетия боклук. Любимата ме разубеждава да не ги търся, но като си спомня с колко малко пари живеехме с майка на село, пък и това са четири гумени бири – все едно да ги излея в канала.
Хвърлям си потника и слизам. Горещо е. Стъпвам на една тухла и ровя в казана с пръчка.
Няма ги. Трябва да вляза вътре. Готово.
Миризмата е жестока – прокиснала диня, развалени черва, детско повръщано, тоалетна хартия, а някой е изхвърлил умряла свинска глава…
Мухите ме мислят за техен човек и непрекъснато търсят прегръдка. Аз съм гол до кръста, мръсен, с брада като разстрелян гълъб и коса на прегазен от влак бобър – типичен клошар.
Рина в отпадъците. Хм… порязал съм си ходилото – май ще си отчувам мухички.
Някой чука по алуминия. Подавам очи от ръба като сурикат. Едно комшийско детенце:

-Бате Кольо, мама ти праща пет лева да си купиш хляб.

-Марш от тука, деба недоклесъка ти.

След малко пак се почуква – друго съседче:

-Бате Кольо, мама каза да ти донеса тия работи.

Гледам ледена ракия в кристална чаша и половин обелен салам. Отпивам доволно, а малкото момиченце ме храни с колбаса, сякаш съм куче.

-Мама си иска чашата.

Това са то жените – грижовни същества, но да не дава Исус да им загубиш или счупиш нещо.
Ъ… ето ги моите десет лева – залепнали са за един презерватив. Взимам ги, поочиствам ги в кожата на рамото си и излизам от казана. Жегата е мазна, потта ми се е смесила с вонята от нечистотиите, превръщайки се в слузест ликьор. Тръгвам си в кълбо от мухи. Ядосан, ранен, изморен, унизен – масивно страдание за толкова малка утеха. Усещам, че мириша на престоял три месеца в чувал задник.
Пред входа ме вижда касиерката Ваня:

-Оооо, Коленце, тъй и тъй си тука, я дай десет лева за чистачка да ви отметна за тоя месец.

Става ми лошо – вцепенявам се. Как е възможно… такава борба…
Давам гневно десетте си лева, без дума да кажа. Качвам се горе като робот. Годеницата ми отваря:

-Малеее, как смърдиш… да не си ме пипнал довечера!

Влизам в банята. Включвам водата. Животът е като гъза на пеперуда – къс и бързо отлитащ. Не си заслужава да се изнервям за глупости. Усмихвам се…

Пролетно почистване или защо съществува насилие над снимки

Автор: Никола Крумов

Събуждам се. Прясна съботна утрин. Чеша се като къртица, умуваща кои числа да пусне от тотото.
Любимата влиза с гръм в спалнята и заявява, че днес сме щели да чистим – бил съм трябвал.
Колко противно – вкъщи съм свикнал да работя най-вече на възглавница. Щяла да ходи до магазина за препарати, а аз да съм изхвърлел чувала с боклук, плюс да изкарам торбичката на прахосмукачката. Ставам с мъка, все едно съм крадец на охлюви.
Правя си кафе (има кофти вкус, явно аз съм мил тая чаша снощи). В центъра на хола ме чака огромна торба. Я да видя какво има вътре… Кошмар…
Чантичката със спомените ми. Отварям да видя всичко ли си е на място. Да… и добре, че е така, инак довечера някой ще бъде наказан да спи по комшиите (най-вероятно пак аз).
Доволен съм – всичко е непокътнато. Вътре имам петдесетина снимки на бивши приятелки и един хартиен плик със зъби. Сега ще си ги разгледам с умиление.

– Исусе! Пресвета Дево! Мародерство…
Всички снимки са надраскани с черен маркер, като по тях има и нецензурни надписи.

– Какво е станало!? Нора!? Да!

Годеницата ми го е направила, защото мрази бившите ми. Ооооо ще види тя – дълги години се канех поне един път аз да я накажа „без секс”, но все не устоявах. Днес е моя ден – денят на отмъщението. Ами плика? Разтварям го припряно – всичко изглежда наред. Вътре е първият ми паднал зъб, първият зъб на бебешката ми приятелка, зъб от първото куче, което ухапах, такъв от устата на баба Гинчи (откраднат, докато спи), зъб от бухал (продаден ми за лев от големите), зъб от краставица (това почти не го вярвам – не съм толкоз зле), зъб от първото момиче, което целунах с език (че от де да знам точно как се прави), зъб, който ми извадиха по погрешка (докторът каза „извинете”), двата зъба, които изядох в една баничка, зъб от първия ми бой (чужд), зъб от втория (мой), зъб от домоуправител, десетина от казармата, зъб от псуващ на пътя шофьор… и така общо 65 парчета, грижливо надписани с химикал. Колко красиви спомени само! Поглеждам към прахосмукачката.
Офффф. Няма как, трябва да се свърши. Отварям я. Мъча се да изкарам пълната торбичка, но е невъзможно. Този механизъм е направен за жени – само те могат да открият смисъл в нещо работещо нелогично. Опъвам, разпъвам, дъвча с уста, бия с крак… не става.
Клещи, трион, чук… най-сетне ще поддаде… още малко само… Бух – облак от домашен вулкан. Сив прахоляк, който вдишвам на плътни глътки.
Дробът ми е циментиран до горе със ситен чакъл – инак живея здравословно. Всичко е в пепеляк, а очите ми произвеждат гъсти оловни гурели. Тишина. Стоя на колене застинал… Гъбата от прашната бомба бавно се утаява…

– Как ще изчистя тука!? Добре че съм умен1
– Ивче, я ела тука, миличка.


Котката Ивелина се изправя от дивана – доближава добродушно. Колко е наивна само. Обърсвам целия под с кожухчето ѝ, а после я изтупвам хубаво на терасата (прането на комшиите става черно). За благодарност ѝ давам лист зеле – животното почва радостно да го гризе. Чистя прахосмукачката с друга прахосмукачка, а после втората с първата и обратно. Нора се прибира… от вратата набира на крещене… аз стоя спокоен…


– Кольо, нищо не си свършил.

Оставям я да си побучи. Очаква да скимтя, но това не се случва. Изправям се застрашително с всичките потници, бради и татуси. Годеницата ми боязливо се отдръпва. Правя крачка напред – тялото ѝ е колкото на недоносена сърничка.


– Ти, Норо, защо си написала „курва” на една от любимите ми снимки?!
Оглежда се тревожно.
– Ъммм… не знам за какво говориш.
– Норка, та това е снимка от моята детска градина, а момиченцето на нея е тогавашното ми пет годишно „гадже” Рая!”

Навежда глава, но за кратко – в погледа ѝ има безгрижно веселие
– На по-хубавите девойки дори ги изгорих.
– Ъ! Как?С огън.
– Ужас… защо го направи!?
– Защото ми хареса. А ти какви си ги вършил с тия прахосмукачки?
– Торбичката на едната не излизаше, та използвах чук.
– Ххахаха… виж става само с леко щракване.
– При мен не щракваше.
-Трябва да щракнеш наобратно.
– Как не съм се сетил?

Че кое при момичетата не става наобратно и как изобщо е възможно нещо да щракне наобратно. Мисля си, че в момента, когато някой мъж разбере жените, светът ще свърши – нов голям космически взрив. Доволен съм – няма да е скоро. Чудя се дали и извънземните имат подобни проблеми с половинките си.
Дали и на тях са им поругали снимките от местната детска градина, когато са били само огромни слузести ларви. Какво толкова се ядосва любимата на тия снимки – та на тях има просто други змии.
Имам смелостта довечера да не дам секс, но… ще си я запазя за друг път.