00045203

Казват, че имало два вида хора. Когато получат чаша, напълнена до половината, едните казват: „Тази чаша е наполовина пълна.“ Другите пък отбелязват: „Тази чаша е наполовина празна.“
Светът обаче принадлежи на онези, които щом зърнат такава чаша, се разгорещяват: „Каква е тази чаша, а? Питам ви — каква е тази чаша?! Значи това е моята чаша, а? Няма да стане! Моята беше пълна догоре! И доста по-голяма!“
В отсрещния край на барплота светът е пълен с хора от другия вид, чиято чаша е пукната или разлята нарочно (обикновено от хората, които настояват за по-голяма чаша), или пък изобщо си нямат чаша, защото все не успяват да привлекат вниманието на бармана.
Сър Т. Пратчет

Пътуването с влак може да е изключително красиво, живописно, романтично преживяване…когато не си оставил любимото същество на перона, очаквайки, че щом се отдалечиш ще се забърка в някоя от неразбираемите каши, които успява да стъкми докато не си наоколо.
Ето, че и на мен (пак) ми се случи, да зарежа най-красивите очи, които познавам, за да се прибера в дома и да работя, сякаш разбираш ли, работата е по-важна от любимата личност. А напускайки да предоставя възможността на партньора си да се справя сам с неща, за които съм сигурен има нужда от (поне) морална подкрепа.
Не съм доволен. И за това ще ви разкажа за недоволството.

В някой „мъдър” фейсбук статус съм прочел, че „ Щастието не е дестинация, а път”, и колкото и да ми е неприятно се налага да призная истинността на твърдението.
Според теоретиците очакването, на някое събитие влияе на индивида много повече от самото събитие. Както може би сте забелязали, очакването на рождения ден Ви носи повече вълнения от самото събитие. Мига преди да направите нещо смело разтуптява сърцето Ви по-бързо от самата поява на смелост. (А сега в името на черния ми хумор)Дори при разпит, усещането за предстоящо мъчение е по-страшна заплаха за психиката от самата болка.
Да изберете цел, независимо дали е съзнателно или не, и да се борите за нея, да я искате, да я планувате е по-силен стимулатор от всичко друго. Амбицията, желанието, планирането, борбата, всичко това е подчинено на желанието да сме щастливи. По стечение на обстоятелствата, обаче част от нас започват да губят желание за борба.
Дали след многократна загуба на възможността да постигнат възложената цел, дали поради лични нагласи, много често ние, ония същите тропащи с чаша по бара хора се оттегляме и започваме да линеем недостигайки до бармана. Неможейки да изберем, камо ли да поискаме желания от нас коктейл.

Харесвам изключително много цитата в началото на статията. Защото според мен на тази планета, наистина има няколко вида хора. Най-забележителните шумно и безцеремонно изискват от живота, от съдбата, та дори и от околните да им предоставят най-удобното място, най-скъпия коктейл и най-голямата чаша, избутвайки всекиго от пътя си.
Седящи от страни, премигващи към светлините на бара, сухо преглъщащи и недокопващи чаша предназначена наистина за тях са най-„тихите”. Те, горките никога не успяват да стигнат без чужда помощ желаното. Доста често нямат чаша. Но понякога, някой който е решил да им подаде ръка им дава своята.
Кофтито на живота е, че тоз някой, рядко им е близък, и почти никога не им предоставя пълна до горе чаша.

Това е мига на метаморфоза, и ако не се спасите тук, за да не наблюдавате как от черупката на избутан отзад клиент на бармана Съдба се излюпва чучулига на изискванията, ще станете жертва на опяването и командването.

Но ма*ната му на факта, че никога нищо не завършва справедливо и заветната благодарност е илюзия в нашият бар- нека се върнем на недоволството.
Забелязвате ли, те и едните и другите – винаги се оплакват. Те или седят без чаша, неполагайки истински усилия, или намират роб, чийто ръце ще донесат питието, ще държат сламката, дори ще нагласят чадърчето, така че да не им пречи.

Моите призиви към Вас са два:
Не бъдете тиранин, изисквайки друг да постига вашите цели живота, защото истинското „щастие” далеч не е в пълната ви до горе, огромна чаша.
Не бъдете и пасивен наблюдател, защото седенето от страни, не ще запази силите Ви за друг-следващ живот.

Напънете се и си поръчайте сами.
Щастието не е да вземеш чашата, някой по-слаб от теб да бъде изкомандван да ти я донесе от твое име или по-силен да защити правото ти да я имаш.
Щастието е да се ръгаш с лакти в навалицата предвкусвайки вкуса на заветната полупълна/празна чаша изпотена бира, оставяйки синини по ребрата на част от околните или увличайки ги в комплект със себе си към бара.

Дремя във влака с отворен пред мен тефтер и пиша. Не съм доволен. Днес изпих и последните капки от своята наполовина празна, малка чашка, ледено студена водка. Време ми е за нова. Отивам на работа, или пък до завения бар, обслужван от Съдбата. Ще поръчам с лакти останалите, и а дано се усетя жив.

Автор: Ст.Тонева

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *